Повече от седмица се опитвам да осмисля преживяването, наречено „Ботев поход”.
Да напишеш коментар е лесно, но цял пътепис е нещо съвсем друго, защото в един кратък текст трябва да опишеш цялата красота на природата, емоциите на хората, трудностите на прехода, преживените моменти и не на последно място не бива да пропуснеш никого от онези, които допринесоха за това прекрасно изживяване.
Днес реших да опитам...
Подготовката за похода не беше нещо ново за нас, но тази година започнахме унило заради отсъствието на Главния водач на КУБРАТОВА МЛАДЕЖ – Александър Суев и на Сноповия главатар на София – Александър Новаков, които по служебни и здравословни причини нямаше да вземат участие в похода.

Добре екипирани и с много походи зад гърба си решихме, че е време да реализираме една наша отколешна идея – да организираме по-голяма група от подрастващи. Там сред природата, далеч от бетона, компютрите и родители, у децата може да се възпита самостоятелност, твърдост на характера и любов към Отечеството.
Започнахме да звъним на родителите - на един, на втори, трети и т.н., докато се сблъскахме с жестоката реалност – децата на нашите познати нямаше да участват в похода. Един, защото нямал обувки, друг нямал раница, трети желание, а повечето, защото не познавали никого и без родителите си не искали да идват.
Не ни остана нищо друго освен да се примирим, че ще ходим само възрастни, докато съвсем неочаквано с нас се свързаха две украински майки, които помолиха да вземем синовете им с нас. Обяснихме им, че походът е 6 дни, но това не ги разколеба.
Егор, така се казваше по-малкият, беше на 12 години и не беше ентусиазиран, но след като го излъгахме, че в Балкана има интернет, се примири с решението на майка си. За разлика от него Даниел беше на 14 години и сам беше изявил желание да участва. 
В уречения ден натоварихме багажа си и потеглихме към град Козлудуй, откъдето започваше походът и където щяхме да се срещнем с останалата част от групата ни.

Когато пристигнахме, там вече се бяха събрали всички походници, както и огромна тълпа от местни селяци и мангали. Навсякъде имаше сергии с дрънкулки, скари с кюфтета, кебапчета, захарен памук и какво ли още не. Решихме, че веднага след тържествената заря ще потеглим преди останалите походници, за да си направим бивак извън града, където щяхме да преспим, и на следващия ден да дочакаме идването на основната група походници. Речено, сторено...
На мястото за бивак пристигнахме към 1:00 часа след полунощ. Запалихме огън и сред приказки и шеги хапнахме обилно. След това, разбира се, ни се доспа и така към 3:00 часа се опънахме в спалните си чували. За жалост не за дълго, защото два часа по-късно заваля пороен дъжд.
”...Ставайте, бързо, забийте коловете, разгънете платнището, опъвайте, връзвайте, подредете раниците и спалните чували под брезента...”
За по-малко от 10 минути отново бяхме на сушина и сгушени под платнището продължихме да спим.

​Няколко часа след разсъмване походниците минаха покрай лагера ни. Време беше да се събуждаме и да се присъединим към тях.
Пътят до Бутан беше изморителен за нашите двама украинци, които нямаха никаква представа, че мъките им едва сега започват. Жега, жажда, глад и тежки раници. Това щеше да бъде животът им през следващите 6 дни.

В ранния следобед влязохме в село Бутан, където на стадиона се разхладихме и натъпкахме с по няколко килограма черници. В самото село не ни очакваше нищо ново – мангали, мангали и пак мангали. След като отпочинахме и потеглихме към село Софрониево, ни запука дъжд.

В Софрониево нашите приятели вече бяха вдигнали лагера и докато се устройвахме и ние, Егор отиде на „разузнаване” в околността. По едно време се връща нашия украинец, но само с една обувка. Къде беше ходил и защо беше с една маратонка не стана ясно, но падна голям смях, защото и той самият не знаеше къде я е загубил.

На сутринта с нови маратонки, които купихме от един цигански пазар, и с нови сили Егор, Даниел и ние продължихме по маршрута към Алтимир, Борован, Баница... По пътя групата ни растеше и така се запознахме с Ици, с Милен и кучето му Кай... За колорита на групата ни допринасяше Маркъс, който беше нашият водач.

В село Баница пристигнахме доста рано и след като цял ден мързелувахме, решихме отново да изпреварим основната група и да продължим за местността „Речка”. Идеята беше да пристигнем там ден по-рано и да почиваме повече.

Без да сме много наясно накъде е пътят, тръгнахме и без аварии стигнахме до Милин камък, където Ботевата чета е водила тежко сражение, а нашата група проля кръв и сълзи.
Веднага след като пристигнахме малкият пакостник Егор, в пристъп на въодушевление, развявайки знамето на КУБРАТОВА МЛАДЕЖ, разби с него физиономията на другия украинец – Даниел. Първа помощ, с ракия за дезинфекция, оказа групата от Ботевград, която се придвижваше на коне и вече бяха разпънали лагера си на Милин камък.
Последваха снимки, загуба на един чифт очила Ray-Ban в пропастта и отново на поход... Ходихме без почивка в тъмното, като се опитвахме да налучкваме пътя на усет и спомени. На Речка пристигнахме около полунощ и докато аз, Стоян и Милен организирахме бивака ни, останалите заспаха там, където бяха седнали да почиват.
Скоро пак заваля дъжд и ние се унесохме в заслужен сън.

На Речка, преди последния етап от прехода, се събрахме отново всички походници. Денят прекарахме в почивка и мързелуване, а вечерта групата ни в цялост и с нови попълнения от Бяла Слатина и от Враца спретна лагерен огън и откарахме до късно през нощта. Ядохме, пихме и се веселихме.

На 1-юни, в Деня на детето се събудихме по график, но не успяхме да тръгнем с основната група, защото се оказа, че детето Егор е загубило отново едната си маратонка. Този път, обаче беше с две леви – неговата и една чужда, която беше 45 номер... Първо се ядосах, защото да изкачи Околчица с две различни обувки беше рисковано начинание, но после ми стана смешно... Качихме клетника в една кола, която отиваше към върха, а ние с усилена крачка се запътихме да настигнем походниците.
Не след дълго ги настигнахме и заедно изкачихме вр. Околчица.

Не можехме да повярваме, че 6 дни са изминали толкова бързо. За жалост вечерта трябваше да се сбогуваме с нашите приятели и да потеглим към София.
Благодарим на Мартин и на Ники, които всяка година се връщат от странство, за да участват в Ботевия поход, на Милен, на Маркъс, на Маджо, на Ици, на Дидо и на Ани, на Йохан и на Влади. Не на последно място и на приятелите ни от Ботевград – Георги Джамбазки и Георги Семков.
Надяваме се и другата година да се съберем в същия състав!